Четиридесет и три годишният Лестър е на път да изгуби работата си, когато се запознава с Ейнджъл, съученичка на дъщеря му, в която се влюбва. Докато eмоционалната дистанция между него и съпругата му, агент на недвижими имоти, се превръща в непреодолима пропаст, той решава радикално да промени живота си, напуска работата, която отдавна вече не му носи удовлетвореност, за да излезе от вцепенението на фалшивите роли и да се върне към усещането, че живее собствения си живот.

 

 

Лестър е главният герой в удостоения с няколко награди на Американската филмова академия филм на режисьора Сам Мендес „Американски прелести“. Той е обикновен човек от средната класа, който преживява кризата в средата на живота.

Бурните сътресения и изненадващи превратности, които хората преживяват около четиридесетата година от живота си, са станали тема на не малко художествени произведения, сред тях, романи и филми, както и обект на обстойни изследвания в психологията.
Дълбоко чувство на загуба, придружено от резки колебания в настроението в посока на мрачно, потиснато настроение, раздразнителност и разочарование (Мърей Щайн), чувство, че си бил предаден, преживяване за провалени очаквания, вакуум и загуба на смисъл (Джеймс Холис) характеризират емоционалния пейзаж в средата на живота.

Думата “криза” произлиза от латинизираната гръцка дума  “krisis”, чието значение е “повратна точка в развитието на болестта” – точка, която определя изхода от боледуването: пълно излекуване или смърт. В това си значение думата е използвана още от Хипократ и Гален. Самият корен на думата – “krinein” означава “разделям, решавам, преценям”, който насочва към имплицитното разбиране, че периодът на криза per se е период, белязан от необходимостта от разграничаване на различни възможни опции, правене на избори, взимане на решения. В психологията кризите се разглеждат като период, в който личността е изправена пред събития или ситуации, които надхвърлят ресурсите за справяне, които са на разположение. Кризата, също така е и период, който в себе си съдържа възможността за психологическо израстване и нови пътища за развитие.

Без да е назован “психологическа криза”, периодът на личностна трансформация между първата и втората половина на живота става основен фокус на задълбочени наблюдения и теоретизиране от страна на К.Г. Юнг. Цялата аналитична психология, която Юнг създава, се фокусира върху процеса на индивидуация – естествен процес за оцелоставяне на човешката психика, при който чрез диференциация от съдържанията на несъзнаваното, колективно и лично и интегрирането им в съзнанието се постига индивидуализация на човешката личност и разгръщане на потенциала й. Процесът на индивидуация по правило започва във втората половина на живота, когато човешкият индивид е насочен към откриване на „вътрешната си истина“ и е движен от архетипа на Себе-то. Самият Юнг в годините 1912-1918 преживява особено тежко собствения си преход към втората половина на живота, описан в Червената Книга, в резултат на който той открива собствения си път като лечител и оригинален мислител в областта на психологията.

Идеите на Юнг, че основните динамики в процеса на индивидуация са свързани с разпадане на архетипа на Персоната, който в повечето случаи е идентичен с НЕ-индивидуираното Азово съзнание, и с последващата конфронтация с архетипа на Сянката и архетипа на контрасексуалния друг – Анима/Анимус, са изходната точка за теоретизиране по тази проблематика от пост-юнгианските автори, сред които Джеймс Холис, Мърей Щайн, Дарил Шарп.

Разпадане на Персоната

Мърей Щайн описва пътя на личната трансформация в средата на живота като условно разделен на три фази: отделяне, лиминалност и реинтеграция. Във фазата на отделяне Аз-ът на индивида се разделя с идентификацията с героя или, иначе казано, с един Аз-идеал, който е движен от колективните ценности. Доколкото движението на психичната енергия на индивида в първата половина на живота е насочено напред и навън, „героят“ се явява подходяща символизация за разгръщането й. Така първата половина от живота на човек в психологичен план може да се опише като “развитие чрез прогресия на либидото, един „фалически“ и експанзионистичен подход на осъществяване на Аз-овия идеал” (Щайн). Когато, обаче, човек навлезе в прехода на средната възраст, поредица от реални или субективно преживени провали, разочарования и/или загуби водят до блокиране на психичната енергия и привидния й отлив. Някаква част от Аз-а, а именно онази, която се идентифицира с Персоната, е психологически „мъртва“ и трябва да бъде „погребана“. Тази промяна на психологическо ниво се разгръща на фона на настъпването на първите белези на остаряването, отслабването на жизнената енергия, намаляването на ефективността на някои от психичните процеси (1) . Наред с това около средата на живота личността преживява загуби в професионалната сфера, в сферата на партньорските и семейни отношения, в здравословното състояние. Това е периодът, в който хората осмислят активно идеята за ограничеността на собственото си съществуване и за това, че някои от мечтите на младостта вероятно никога няма да бъдат постигнати. Едва след символичното „погребване на старата идентичност“ за индивида може да се открие път към сближаване със съдържанията на Себе-то.

Мърей Щайн илюстрира загубата на герочния Аз-идеал във фазата на отделянето чрез митологичния мотив за намирането, откупването и погребването на тялото на героя Хектор от баща му Приам. Водач на Приам логично е Хермес, вестоносецът на боговете и водачът на душите на мъртвите към отвъдното. Хермес се явава персонификация на процесите в несъзнаваното, които водят до психичните трансформации в средата на живота. Образът на Хектор, героят воин от Троя, е идеалното въплъщение на образа на човек, жертвал ролята си на баща и съпруг, за да се посвети изцяло на каузата на своя народ – да отблъсне нападението на войските на ахейците.

Героят, който въплъщава силния Аз,  съответства в голяма степен на Аз-овото съзнание, доминирано от идентификацията с Персоната. Това е абсолютно разбираемо, като се има предвид, че първата половина на живота е по правило посветена на адаптиране към изискванията на обществения живот.

Персоната, бидейки архетип на колективното несъзнавано, съответства на набора от представи, нагласи и поведения, изработени от индивида в отговор на очакванията на обществото от определена социална роля, свързана с упражнявана професия, семейно положение, други обществено значими роли и функции,  социален статус, произход и пр. По същността си Персоната е вид „копромис между индивида и социалната общност“ (К.Г.Юнг, “Две студии по аналитична психология”), резултат от „повече или по-малко съзнателна адаптация на Аз-а към условията на обществения живот“ (Холис), „сложна система от взаимодействия между индивидуалното съзнание и социалната общност, своего рода маска, която от една страна е предназначена да направи определено впечатление върху другите, а от друга страна – да прикрие истинската природа на индивида.“ (К.Г.Юнг, “Две студии по аналитична психология”). Персоната представлява компромис в по-голяма или по-малка степен с неговата индивидуалност като личност, която бива подчинена на онези очаквания, норми и качества, които са ценни за обществото. Разпадането на Персоната в средата на живота, което в повечето случаи е маркер за началото на кризата в средата на живота, може да се прояви като внезапна и неочаквана катастрофа в професионалния живот на човек, но също така и под формата на бавно, но необратимо прогресиращо злокачествено разколебаване и обезценяване на заеманите социални роли. В първия сценарий външната проява на разпадащата се Персона може да бъде фалитът на компанията на дотогава успешно развиващ се бизнес-предприемач, а във втория – човек с уважавана в обществото професия, който не се проваля с гръм и трясък, но започва да изпълнява професионалните си задължения „на автопилот“, загубвайки остротата и хъса, които е имал преди това.

В степента, в която индивидът се идентифицира с Персоната, той ще преживее повече или по-малко болезнено тревожността, породена от осъзнаването на илюзията за контрол на Аз-а върху различните аспекти на личния и социалния живот.

Ако съзнаваната част от личността, т.е. Аз-ът, изпитва изчерпване на ресурса от психична енергия на негово разположение, то тази енергия не изчезва, твърди Юнг, позовавайки се на законите на термодинамиката, а просто преминава в друга част на психиката – в слоевете на несъзнаваното, където биват активирани мощни архетипи на колективното несъзнавано.

 

1 – Психични процеси:  внимание, памет, мислене и интелигентност