Юнгианска анализа

Аналитичната Психология на Карл Густав Юнг (известна с името Юнгианска психоанализа, когато става въпрос за психотерапевтичния подход) е направление в парадигмата на психодинамичните психотерапии. Както останалите психодинамични терапии – Психоанализата на Зигмунд Фройд и индивидуалната психология на Алфред Адлер, Его-психологията на Ана Фройд, Школата на обектните отношения на Мелани Клайн, тя  се базира на схващането, че огромна част от психичните процеси протичат на несъзнавано ниво. Основни методи на Юнгианската психоанализа са анализ на сънищата и активното въображение. Юнгианската психоанализа, като истинска психодинамична терапия, също така работи чрез анализ на преноса и контрапреноса, случващото се между клиент и терапевт в процеса на терапия. Но за разлика от класическата психоанализа, която постига лечение чрез интегриране в съзнанието на травматични за Аза спомени и конфликти, Юнгианската анализа е насочена към процеса на индивидуация, като естествен вътрешно присъщ процес на разгръщане потенциала на личността в посока на постигане на цялостност.

Индивидуацията е „процес на диференциация, чиято цел е развитието на индивидуалната личност . Тя е разширяване на сферата на съзнанието, обогатяване на съзнателния психологически живот (Psychological Types, C.G.Jung)“

Едно друго определение на индивидуацията, дадено от Мърей Щайн гласи, че това е капацитетът на личността за постигане на цялостност и еволюирало съзнание (The Handbook of Jungian Psychology, Theory, Practice and Applications).

Ключова роля в процеса на индивидуация има трансцедентната функция, която постига единство и обединяване на противоположностите. В аналитичната терапия терапевтът подпомага трансцедентната функция. Функцията е наречена по този начин, защото „фасилитира прехода от едно психично състояние към друго, чрез конфронтация на противоположностите“ (C.G.Jung, Psychological commentary on The Tibetan Book of the Great Liberation’, in CW 11).

Терапевтичното лечение, което служи на индивидуацията, се състои в интегриране на съдържанията от Несъзнаваното. Чрез това интегриране се постига самоосъзната диференциация на Его съзнанието от различните архетипове, констелирани в процеса на живота на индивида (Consice Corsini Encyclopedia of Psychology).

За разлика от Фройд, освен личното несъзнавано, „съставено от елементи, които изграждат човешката личност като цяло“ ( За основите на аналитичната психология – Тавистокски лекции, К.Г.Юнг), Юнг постулира съществуването на колективно несъзнавано, съставено от съдържания с митологичен характер, които „не принадлежат на определена личност, а по-скоро на човечеството като цяло“ (пак там). Този основен колективен образ Юнг нарича с името архетип – „това е един typos, точно определен порядък с архаичен характер, който както по форма, така и по смисъл съдържа митологични мотиви“ (пак там). Архетиповете са универсални и предекзистентни форми в психиката, основни форми на несъзнаваното, които са общи за всички човешки същества. Като съдържания на колективното несъзнавано те са изначално дадени и не са подвластни на волята и функциите на Аза.

Картина – Леонардо – Св.Ана, Мария и детето Христос – архетипът за двете майки

Архетипът не е продукт на индивидуалния житейски опит, а унаследен. За Юнг архетипът на психично ниво е това, което е инстинктът на биологично: „Поради това те (инстинктите) представляват съвсем точни аналози на архетиповете, толкова точни наистина, че имаме основание да предположим, че архетиповете са несъзнавани образи на самите инстинкти; с други думи те представят основния модел на инстинктивното поведение“ (Архетиповете и колективното несъзнавано, К.Г.Юнг).

В културата на древните цивилизации архетиповете се проявяват като персонажи и мотиви в митологията, в легендите и приказките. Наличието на повтарящи се мотиви в културите на различните цивилизации, според Юнг, свидетелства за общата психична основа на архетиповете в колективното  несъзнавано.

Архетиповете са психични форми на колективното несъзнавано, но най-често те се проявяват, обикновено в сънищата, като образи и могат да бъдат възприети от съзнанието по този начин.

Юнг въвежда също така понятието „комплекс“, което дефинира като  струпване на психични съдържания, заредени с общ емоционален тон, обикновено мъчителен за Аза.

Юнг се натъква на него по емпиричен път, докато провежда на асоциативния експеримент. Той установява, че при определени думи, подадени на изследваното лице, настъпват смущения в реакцията: промяната на времето за реагиране, реакции с повече от една дума, грешка при повтаряне на стимула и странни реакции като смях, кашлица, запъване.

Комплексите са чувствено заредени групи от репрезентации (мисли, идеи) в Несъзнаваното. Всички елементи – спомени, идеи, съставляващи комплекса споделят общ емоционален тон, напр. раздразнение, гняв.

Всеки комплекс е организиран около ядро, носител на значението и множество асоциации, свързани с ядрото, произтичащи частично от личната диспозиция и частично, обусловени от средата. За образуването на комплекса е необходим конфликт между намиращото се в реалността и личната уязвимост  на индивида, който конфликт  да зареди с достатъчно висок емоционален товар ядрото на комплекса. Ядрото, бидейки архетипно по съдържание, е носител на онзи универсален динамизъм, който травмата е задействала, докато “външната черупка” на комплекса произтича от елементи, свързани с историята на индивидуалната личност. Веднъж констелиран и актуализиран комплексът може да оказва съпротива на намеренията на Азовото съзнание, да разбива неговото единство, да се отцепва от него и да действа като „живо чуждо тяло вътре в сферата на съзнанието“ („Преглед на теорията за комплексите“, К.Г.Юнг).

Както казва Юнг „Всеки днес знае, че хората имат комплекси, това което не е така широко известно е, че комплексите могат да ни притежават“ („Преглед на теорията за комплексите“, К.Г.Юнг). Аз-комплексът съставлява централната характеристика на нашата психика, но много от комплексите, които не са асоциирани с него , са спящи някъде в дъното на несъзнаваното, докато подходяща констелация не ги притегли към полето на съзнанието. Знанието за наличието на даден комплекс не го обезврежда, не го спира да оказва вредно влияние върху психиката. Това, което отнема заряда на комплекса е или осъзнаването на причините, които са го породили, или асимилацията на част от емоционалния заряд