Способността за свързване и ранните травми в отношенията родител-дете
Психодинамика на връзките
Втора част
И така, фантазията за магическия Друг оказва мощно влияние върху съзнанието на модерния човек. От магическия Друг очакваме да излекува всички наши рани, да ни защити от несправедливостта и в най-добрия случай да ни спести нуждата да се индивидуираме – да изпълним вътрешния си проект, като реализираме онова, което е „програмирано“ в личността ни.
Често онова, което обединява хората във връзка, не е любовта, а всъщност енергията на комплексите, които те носят. Понякога единият или и двамата търсят добрият родител, някой, който ще осигури материален комфорт, финансова сигурност или пък ще ги изслушва и ще им предложи успокоение, тогава когато Егото им се чувства връхлетяно от предизвикателствата на живота.
Защо връзката с родителите е ключова за модела на свързване, който всеки човек носи и в повечето случаи несъзнавано възпроизвежда в отношенията с Другия?
Във връзката с родителите детето преживява за първи път какво означава да си зависим, а зависимостта вследствие от личността на родителя може да има различни лица. Така, ако родителската грижа е била адекватна и достатъчно добра, то детето ще изгради един позитивен модел на свързване, който предпоставя, че на Другия може да се има доверие. Добрата грижа и удържането от страна на родителя помага на детето да развие усещане за сигурност, че разкъсващите емоции, свързани с дискомфорта от неудовлетворените потребности са поносими, че болката може да бъде удържана. Така крехкият Аз интернализира добрата грижа като увереност, че нуждите му ще бъдат посрещнати. С разгръщане на развитийните механизми, родителят е необходим на детето с ненатрапващото се, но създаващо сигурност присъствие и в моментите на успокояване, когато детето е в състояние да изследва света и да взаимодейства с него. Така то изгражда компетентен Аз и здраво усещане за себе си, може да развие добра връзка със собствените си емоции и преживявания, и да избира партньори, с които собствените му граници ще бъдат уважавани.
Какво се случва, обаче, когато най-ранният опит на детето във връзката с родителя е травмиращ и нараняващ?
Ако детето е преживявало родителското присъствие като заливащо, насилващо/нарушаващо/неуважаващо крехките граници на личността му, то ще изпита чувство за безпомощност и безсилие. Това чувство, макар и несъзнавано, ще оцветява връзките на възрастния. За да се справят с тревожността, която ситуациите, пораждащи безпомощност и зависимост, отключват, хората избират най-общо между две стратегии: едната е стратегията на подчинение, а другата – противоположната стратегия на упражняване на властова позиция. Краен вариант на първия случай е отношението на жертвата към насилника: за да избегне унищожаващите за себеусещането болка, страдание, унижение и отчаяние, жертвата се идентифицира с насилника и с целите му (идентификацията с насилника стои в основата на т.нар. Стокхолмски синдром). В по-меките варианти човек ще развие субмисивен тип поведение, чрез което поставя партньора в позицията на авторитет, който е по-компетентен да взима решения, засягащи собствената му личност. Контрастно на това друг тип личности се справят с преследващото усещане за безпомощност чрез стратегии за постигане на властова позиция. Този тип стратегия се проявява при хора, които са силно ориентирани към придобиването на социален статус. Постигането на добра финансова и материална обезпеченост, стремителното професионално развитие и кариерно израстване осигуряват на човек механизми, чрез които да влияе на Другия или чрез които се презастрахова, че може да бъде независим и самодостатъчен. Огледалната стратегия, която произлиза от същото състояние на безпомощност, е стратегията да се поставиш в услуга на другия. Фантазията, че ако първо излекуваш, а защо не и спасиш родителя, той ще стане по-откликващ към твоите собствени нужди, подтиква много хора да изберат поприще сред помагащите професии.
Другата категория ранно психично раняване, тази на изоставянето, води до вкорененото усещане у детето, че неговата личност е недостойна да получи внимание и грижа. Този тип кумулативна развитийна травма, води също до изграждането на противоположни типове стратегии. В единият случай детето може да се превърне в самотник, който се самоизолира от света на връзките, за да се защити от повторното преживяване на чувството за изоставеност. Такъв човек може целенасочено да избягва свързването, като издигне около себе си стена на недоверие и самодостатъчност. Той може също така и привидно да се стреми към създаване на връзки, но да ги саботира чрез тъмните аспекти на личността си, отблъсквайки другия, без да го осъзнава. Личност, носеща травма от изоставяне, може и с лекота да създава връзки, стига те да са неангажиращи и изключващи истинска човешка близост. Винаги, когато отношенията започнат да се задълбочават и да се създава по-сериозна обвързаност, този тип хора предпочитат да изоставят, вместо да бъдат изоставени. А друг краен вариант на тази стратегия е човек да се превърне в контролиращ и ревнив деспот, който подлага партньора си на безкрайни проверки и го тероризира с въпроси, търсейки успокоение за собствената тревожност навън.
Ето как несъзнаваните дезадаптивни стратегии посяват зърната на разпада и раздялата още в самото начало на връзката. Компулсивното повторение кара човек отново и отново да попада в отношения, в които се проиграват модели от миналото. Тези модели: жертвата, отшелника, спасителя, бягащия от обвързване и ревнивеца причиняват отново и отново познато страдание, но по непознати пътища. На преживелищно ниво, човекът с ранна травма може да проектира навън вътрешната си раненост и обреченост, обяснявайки си неблагополучията в създаването на трайни отношения като проклятие, което тегне върху съдбата му. Изцелението идва с цената на осъзнатостта и поемането на отговорност за собствените избори и житейски път, за собственото страдание и спасение.
Използвани са авторски фотографии на